Искам просто да те гледам как се радваш

на дърветата, разцъфнали през пролетта,

да се гуша в тебе нежно,

да се губя безнадеждно

в твоите ръце

Разтвори сърце за мене, слънце,

искам просто да обичам чисто като малко зрънце,

не покълнало дори,

не познало нищо отвъд топлата земя

нежната прегръдка на безбрежна тъмнина….

Вярно и неоправдано да обичам

теб и самия живот, неразбрано

на автопилот

да минавам през дните

без да виждам сълзите

без да разбирам болките…

Слушай как шептят тревите,

някъде така далеч

в приказка трептят звездите,

скрит на завет, сенките им нарисувай

и мирувай, и кротувай

Може би обаче ти не ще успееш

може би обаче ти ще разбереш,

че прекаран в вечен бяг живота е безкрайна мъка,

а пък бягството от истината се равнява на лъжа…

Едва тогава може би ще бъдем двама

досега съм все сама

и се губя в мрака на несбъдната мечта

и се спъвам във човешките тегла

тела за продан, души без път

по улицата редом с мен вървят

Накъде ни е засилила машината всевишна?

златни клетки, глад, конци със кукли,

смрад, реклами, лудница

по омагьосаната спирала

на капитала

искряща виртуалната реалност

предлага да си купим

нова индивидуалност,

а някъде говорят

за война

А някога говореха за други урагани

– пролетни и мощни,

и на мен още ми се вярва в тях

ще събера надеждите лелеяни

и ще изчезне всеки безпредметен страх

Светът не може да е изначално сбъркан

и во веки все да е прогнил,

щом той сред ужасите е родил и пролетта,

усмивката ти тук

щом разпръсква светлина

Сънят блажен е отровен за мен

и не бих могла да затворя очи

без да се загубя,

без да се погубя

Кърви, промушена в сърцето,

поредната невинна жертва

И чудовищно е да се спи

Бъди със мен и нека да нагазим надълбоко

във сълзите,

да стигнем до прогнилото ядро

Дали ще победим? Дали ще посадим слънца –

не зная; но сякаш през ада минава

единствения съществуващ път за рая