Пролетно
Искам просто да те гледам как се радваш
на дърветата, разцъфнали през пролетта,
да се гуша в тебе нежно,
да се губя безнадеждно
в твоите ръце
Разтвори сърце за мене, слънце,
искам просто да обичам чисто като малко зрънце,
не покълнало дори,
не познало нищо отвъд топлата земя
нежната прегръдка на безбрежна тъмнина….
Вярно и неоправдано да обичам
теб и самия живот, неразбрано
на автопилот
да минавам през дните
без да виждам сълзите
без да разбирам болките…
Слушай как шептят тревите,
някъде така далеч
в приказка трептят звездите,
скрит на завет, сенките им нарисувай
и мирувай, и кротувай
Може би обаче ти не ще успееш
може би обаче ти ще разбереш,
че прекаран в вечен бяг живота е безкрайна мъка,
а пък бягството от истината се равнява на лъжа…
Едва тогава може би ще бъдем двама
досега съм все сама
и се губя в мрака на несбъдната мечта
и се спъвам във човешките тегла
тела за продан, души без път
по улицата редом с мен вървят
Накъде ни е засилила машината всевишна?
златни клетки, глад, конци със кукли,
смрад, реклами, лудница
по омагьосаната спирала
на капитала
искряща виртуалната реалност
предлага да си купим
нова индивидуалност,
а някъде говорят
за война
А някога говореха за други урагани
– пролетни и мощни,
и на мен още ми се вярва в тях
ще събера надеждите лелеяни
и ще изчезне всеки безпредметен страх
Светът не може да е изначално сбъркан
и во веки все да е прогнил,
щом той сред ужасите е родил и пролетта,
усмивката ти тук
щом разпръсква светлина
Сънят блажен е отровен за мен
и не бих могла да затворя очи
без да се загубя,
без да се погубя
Кърви, промушена в сърцето,
поредната невинна жертва
И чудовищно е да се спи
Бъди със мен и нека да нагазим надълбоко
във сълзите,
да стигнем до прогнилото ядро
Дали ще победим? Дали ще посадим слънца –
не зная; но сякаш през ада минава
единствения съществуващ път за рая
