Пронизан миг

Къде ме водиш? Там е тъмно.
Уж пиша на белия лист,
а ти мисъл злокобна
влачиш ме по път каменист...

Надрана от болки витаещи
тръгвам към мрак изкушаващ.
Откъсват се от мен думите тлеещи,
облак от чувства едва обещаващ.

Пустинна, коварна заблуда
бълва прах на отчаяние,
в очите ми безпощадно той се впива,
оставя ме в сляпо неведение..

В безтегловност лежа,
ала всъщност духом летя...
Спряла на безпътна пътека вече съм така,
свикнала със тази крещяща мъгла самота.