I

Бедна майка мен роди ме,
но с любов и грижа тя дари ме.
На работа цял ден се труди,
насъщен хляб да донесе.
Ядове бра там с изедници луди,
вкъщи пет пари да внесе.
Та горката бе като убита,
всяка вечер силата ù бе изпита.

Пред иконостаса молитви изрича,
благи думи там нарича:
господ благ да и помага,
че дете има и се налага.
Молеше се поне здраве да получи,
та да ме отгледа, в живота да сполуча.
Молеше се аз да бъда здрав,
че ме чака жизнен път корав.

Аз пораснах, наследих бедността ù,
тя уви е наследствена казан.
Но наследих аз смелостта ù
да се боря срещу участта си,
срещу ориста,с която бях наказан.

II

Сега живея в дървена къщурка,
цигулката е в моята ръка.
Сред тълпите аз съм мижитурка,
молеща за пукната пара.
Сред тълпата душата ми затри се,
мойто слънце зад градските облаци скри се.

Че работа не мога да намеря,
за мен блян е меката постеля.
За мен любовта е само спомен мил,
в детството ми отдавна изгнил.

Вяра и надежда ми останаха само,
два ангела на едно безсилно рамо.
Два мои спътника верни,
които упование са в дните черни.

Хората минават покрай мене,
едни се смеят на моето страдание.
Че на цигулката съм свирел фалшиво,
 че жълтите стотинки за мене са скъп дар.
Че темето ми било веч плешиво,
че съм просяк немощен и стар.

А други жално ми подхвърлят жълтица
в ръждивата пред мен паница.

На тези люде винаги съм благодарен,
че облекчават те живота ми печален.
Та на лицето ми усмивка изгрява
и мойта мъка за миг се утаява.

А на другите само ще продумам,
че бог е справедлив и вездесъщ.
Срещу тях аз не ще се бунтувам,
а господ благ и всемогъщ.
Защото всяко грешно деяние
се плаща с равносилно наказание.

III

Бедността е моята проказа
и тя със самота жестока ме наказа.
Самота, която изпепелява
една догаряща душа.
Самота, която ме пленява,
от която ще се задуша.
Да се освободя от оковите ù
бедността ми пречи.
Та да пия отровите ù
до гроб съм обречен.
Приятел нямам, нямам и другар,
аз съм жалка и ненужна твар.
Една отломка на отминало време -
не - на тоз свят вовеки бил съм бреме.

Едно куче някога ми бе приятел,
ала кучка то си намери.
Оказа се и то предател,
а спомените за него
за мен са веч химери.
Кучката при богат стопанин живее
и моят стар другар веч там вирее.

Бедността е казан без прокопсия,
бедността е пуста зла орисия.
Тя душата и тялото изпепелява,
всеки блян с нея изтлява.
Всяка надежда в гроба изгнива,
дори и любовта чрез нея се затрива.
Аз знам, че беден съм се родил,
аз знам, че беден в гроба бих изгнил.


И със земята ще се слея,
вовеки ще се залича.
Дано на небесата по-добре живея,
след тежка казан душата си да облекча.