ПРОСЪНИЦИ

Заспиваш ли...

Във сънищата ли пристигаш?...

Или си нейде в утрото отвъд...

Във залезите ли се криеш,

или в зората, топла като гръд?

Каква ли нежност тихичко си скрила,

зад бурното, намръщено небе,

сърцето ли зарови като жито,

засято в необятното поле...

И пак съм там!

Валя със всяка буря!

Засищам капчиците дъжд...

***

Стрелките, уж се гонят, а са спрели,

в очакване на следващия сняг...

Нали вали, когато безпощадно,

отвътре огнено крещя.

Дори и спрелия часовник

е верен в даден миг, нали...

Затуй те чакам, немълчана

облечена във влюбен дъжд.

Не виждам нищо!

Под плахите дихания,

сгънати мечтите просто спят.

И толкова е тихо, необятно,

завито под безброй мечти...

Едно обичане боли...

***

И да! Боля!

Нали съм истинска!

Разкъсала веригите на тишината...

Останах себе си

след всичките предателства-

сглобих се като пъзел от тъга.

В най-тъмното на твойта буря,

във някой ъгъл съм притихнала...

Изходих хиляди обувки,

и спрях да си почина до сърцето ти...

Аз дадох всичко /още ще намеря/,

сега в дъжда зареждам се с мечти.

Надничам тихо в утрото,

чакайки сърцето да заспи.

Завива ме съня,

обича ме навярно,

целува уморените ми клепки...

... и още дъжд, обичан по перваза,

усмихва се и пее...

Като в детството!

***

И утре пак ще те мечтая...

Диана Димитрова

24.03.2023