Пустиня
В пустинята на моята душа,
с изгарящи от слънцето клепачи,
аз ден и нощ отчаяно вървя,
жадуваща за обич тихо плача.
От толкова страдания, възходи,
изпелелени чувства и мечти,
от бялата пустинна бездуховност
сърцето ми се пръска. И боли.
В пустинята на моята душа
не се съзира никакъв оазис,
със жажда, със умора, в самота
вървя под слънчевата безпощадност.
И няма вече край, нито начало,
отвред се виждат пясък и небе.
Изгубена, ненужна, помъдряла
вървя със пусто пясъчно сърце.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Дорика Цачева Todos los derechos reservados
Ей сега ще се опитам да си публикувам и аз едно...