Кораб се чернее в пустиня безкрайна
А мракът там придава красота омайна
Нейде из таз пустиня страховита
Скита една душа с овал от мъки увита

Сърцето й бе като компас преди
Но от много болка то се развали
Сега сърцето е някъде захвърлено, запустяло
Там където бе корабът, там бе то умряло
От силно доверие бе жестоко наранено
А от предателството то бе унищожено

И без компас душата на един стар капитан
в овал направен като от черен катран
Се скиташе някъде изгубена самотно
А пясъците изтриваха следите ѝ кротко
Корабът бе оставен на произвола на съдбата
А без капитан на него чакаше само тъгата

И така без минало, без настояще и време
Бъдещето бе обречено на жестоко бреме
Една душа без сърце и без тяло
Един човек без насока и помощ като цяло
Изгубен във времето безкрайно
Търсеше своята цел отчаяно 

Но няма изход от таз пустиня щом си влязал
С влизането си пътя навън си си отрязал
Един ден обаче ще изчезнеш, няма да те има
О душа самотна и теб някой ще те взима
Ще спреш да се луташ и ще разбереш
че със смъртта ще трябва един ден да се събереш

Няма страшно, недей се страхува
Смъртта само и единствено лекува
Ще ти даде любов и почивка 
в замяна на твоите спомени и усмивка
А кораба в пустинята ще остане
Пустинята ще го погълне и той ще престане
Да пречи на омайната гледка
И всичко ще почне пак отново, но с друга сметка
с друг кораб, компас и друга душа
Отново и отново така...