С теб от някога съм пълна,
но не е дрога - 
забравата ти цяла ме погълна.
Зла тревога 
оплита перата ми, а душата ми -
градска бърлога - 
приютява спомени за празни дни.
По-авангардни, 
единствено, са бедните ми терзания.
В смътни колебания,
обичта ми страшно се души!
Странни, от невидим ъгъл,
ми налитат крадени страхове,
ала стига са ме лъгали! - ще ги сритам,
кат недовършени грехове,
че дано да спечеля облога
и човешката дан да платя...
Изморих се - дано си от Бога! - 
все туй от тогава крещя...
Безметежно се лутам в кафеза си - 
смешен опит някак да простя -
На кого? - На теб? На себе си...?
Може би на Любовта...? - 
огнена, абстрактно многолика.
В теб остана ли? В мен е -  Вика...
Страха посича, егото похулва,
лицата ни в смирение забулва...
И лесно е - мълвим пак "Да",
в отговор на тихото "Ела!"