Аз съм повече от това, което искам да бъда.

Управлява ме неуловима закрила, отвъд моята воля и сила.

И макар за нея да зная, продължавам да се боря до края.

Искам да се впиша в света, да имам, да бъда…

Втълпявам си - това си Ти, това е твоята роля,

а Илюзията е вечно моя лъжовна опора.

Суетата ме кара да мисля, че всичко постигнал съм сам!

И с „трофеи“ помпозни се кича оттук и оттам.

Вярно е - трудя се, безспирно се боря за още,

често не спя и будя се нощем.

И смело напредвам към целите свои, дори понякога тъй маломощен.

Опиянявам се, постигам, забравям се… Да, аз мога и още!

Към пропастта на “величието” с големи крачки все повече ходя.

И после нагоре по стръмния склон,

 Ще трябва с пръсти почва да ровя, 

обратно към своя душевен заслон.

Между две крайности лавирам, търся баланса.

Хем съм силен, и можещ, и знаещ, и себе си хвалещ;

хем съм търсещ, признаващ,

свойто безсилие в моменти на слабост.

И последно - Аз ли съм толкоз велик,

щом се моля на Някой, на Нещо в някой си миг?

Отстрани изглежда сякаш всичкото постигнал съм сам,

но дали нещо мога сам да направя, без онзи вътрешен Плам?

Eгото във мен расте и се храни, набъбва,

 надмощие понякога взема, но после мигом сломено си тръгва.

Илюзия премрежва погледа сляп,

сетивата и вещите правят ме раб...

Но вече аз зная - повече съм от това, което съм искал да бъда, 

игото на своя Аз не ще оставя целия да ме обгърне.

Един ден ще се пробудя, ще прогледна,

превръзката ще снема,

и смирено към Теб ще поема...