Автори: Явор Перфанов и Таня Мезева

Явор:  

Приятелко, толкова аз я обичам,
за миг не спирам да мисля за нея,
Имам въздух, вода,  а не мога да дишам,
щастлив съм, а толкова трудно живея.  

Таня: 

Дали си щастлив, сърцето ти знае.
Щом въздух е, слънце, дори и вода. 
Обичай,  раздавай,  дори да нехае, 
пътят е двоен, наречен съдба.

Явор: 

Разбирам, но искрено, силно го  искам,
да чувам как много тя ме обича.
Макар че шепти ми: "Усещай ме близка!"
Толкова рядко "любим" ме нарича.

Таня:  

Любим си! Те, думите тук са излишни. 
Просто повярвай. Тя знае защо. 
Усещаш ли полъх от нейните устни.
"Обичам!" ще дойде, без грешен предлог.

Явор: 

Знам, но някак ме мъчи сърцето.
Аз не разбирам от тишина.
Наивно-различен, както  детето,
което думички учи, една по една.

Таня: 

Време е!  Ти  си готов  да пораснеш,
щом любовта във сърцето  гори.
Думите -  срички на глас що изказваш,
не с длани, а с бяла душа приеми.

Явор: 

Ще те послушам, но пак ми е трудно,
свикнал съм всичко да чувам от раз.
За мен любовта е нещото чудно.
Но ти благодаря,  че път ми разкри.

Таня:

Пътят е твой, но запомни ме!
Мъжете сте  Марс, а ние  Венера.
И често объркваме смисъла труден,
макар все да търсим обща повеля.