Няма връщане назад
от таз прокобна пътека.
Тъмнина и змии
чакат пред нечии врати,
стоят пред нечии очи.
Адът претърсва мойте мисли -
а само това ми остана...
обърквам се
без твоето изящество,
крача в градините на смъртта...
Светлината, кръста, всички реки
са тъмни и дълбоки като нощта.
Търся причина
защо времето би отминало и без нас?
С всяка стъпка,
която реша да поема,
научавам по малко за себе си.
Всяка клетва,
която нарушавам,
ме води към твоето сърце.
И броя часовете,
в които молех се за прошка,
а Бог се смее в моето лице...
И пътеката остава,
тя ме води към пръстта.
Протегнати ръце
аз виждам как прегърнали са кръста -
моето сърце потъва в мрака
и очите с кръв изпръска.
С протегнати ръце
аз виждам през тъмнината
обратния път към дома.
Сенки ще се издигнат,
но ще рухнат заедно с нощта,
с всичките си сълзи
навред, навеки се кълна!
Ангели ще долетят
с бели крила,
ще обсипят всичко в светлина.
Ще дойдат с песен
за изстрадала душа.
С последният си дъх ще я изпратят,
с последният пламък на свещта.
Свели са глава, сякаш пред Бога
и ронят сълза, една по една.
Тихичко плачат те над пепелта,
че угасна огъня в една душа...
© Мони Божилова Todos los derechos reservados