Равносметка

Пред огледалото с ужас пак се спирам.

Нима съм аз това ограбено момиче,

което всичко свое жертва и сега умира,

защото нейното сърце отчаяно обича?!

Спирам и обръщам се назад

с тъга към тебе гледам.

Не вярвам аз, че този ад

за мен е някаква победа.

Вървя и моля се горещо,

И казвам си „Дано! Дано!

Дано се случи нещо, просто нещо

и при мене да те върне то!”

Уморих се вече аз да тичам,

А краят е така далече...

Нима аз толкоз много те обичам,

че не мога да те мразя вече?

И умирам, знам, умирам!

Нямам сили пътя да измина

С нокти кожата си аз раздирам

боли, но скоро ще изстина.