Когато синкавите спомени

си тръгваха от мен,

като мъгла,

като неискано внимание,

в ласкавите опити

на твоето любовно утешение:

-АЗ-БЯХ-САМА-

През дните и през нощите,

в прелетите на усмивките

и блясъците на надеждата –

аз не допусках твоето внимание.

Бях жалка, патетична, сляпа,

тъжна и нелепа.

Препъната, душата ми

не проумяваше

търпението на ръцете ти.

Тя искаше да е сама.

Тя искаше да се гризе

до кръв,

до голо,

до премала.

Не вярваше, не знаеше,

че може да прости – на себе си,

на другите, на себе си...

И не приемаше ръцете ти –

от глупост, от инат,

от страх и отчаяние.

Когато най-накрая

всъщност бях сама

и синкавите спомени

отлитаха през празното

и през отломките,

душата ми,

преметена, притихнала,

видя усмивките, надеждата.

Сама, учудена разбра:

Обичам те?!