Една сълза недоизплакана стоеше на лицето ми,

а черна мъка стара беше грабнала сърцето ми,

лутах се безкарайно в пътеки без край,

във тази яма сама попаднах, знай.

Очите ми изплакани,

да видят светлината недочакали.

Пари във душата като въглен този опечатък,

на раздяла ти със мене беше тъй кратък,

промълвя само две думи,

изстреляни във мен като куршуми.

Още помня как ми каза - сама съм си виновна

в тази наша любов тъй лъжовна...