Казах ти, че ще вали.

Чадъра ти остáви,

до вратата, острани.

Искаше да се удави,

града, да се погуби,

в хилядите грешки чужди,

дето някой ще направи...

Състезание ли е?

Да няма някакви награди?

Всички втурнали се

през глава и през огрáди.

Уреждайки животите си

без никакви наслáди.

Днеска или утре...

Толкова заблуди...

Чакат, за да бъдат чути

или разпилени...

Като мънички абсурди,

между хората разлети...

Като капките безумни,

безмилостно отвяни.

В тези мигове дъждовни,

в тези дни напълно луди...

Всички сме, по малко.

Затова вземи чадъра,

нека бъдем скрити.

Дори и да не спира,

от дъжда пропити,

ще са дрехите ни и света,

а преоткрити ще са

близостта и нуждата

да бъдем с тебе двама,

търсещи, в пороя на нощта,

смисъла на малките неща.