24 sept 2007, 8:32

Родината

  Poesía
1.2K 0 2
 

И знам, че няма да те имам никога.

Недопустима си за мен,

враждебна е пръстта ти.

От толкова изменчиви послания

измамена остана твоята утроба

и всичките ти раждания

бяха преждевременни.

Сезоните с безпринципна еднаквост

облякоха те с цветовете на омразата

и любовта към теб

е безпощадна и разяждаща,

като ноктюрно от Шопен,

като ръжда, като проказа.

Не мога да те имам, нямам вече сили

да те разпъна и да те спася от участта

да бъдеш окото сляпо на века,

оголен нерв, отблъскваното име,

агонията на столетния език

да сътвори едничко изречение

със думи, разбираеми от всички.

Не искам да си моя майка, моя истина.

Аз себе си на други богове орисах,

за да не можеш да ме нараниш отново.

Достигнах в пътя си море,

в което слънцето се отразява

и това ми стига.

Аз нямам вече обичащо лице,

настолна книга.

Отказвам да погреба очите си във теб,

да ти дарявам времето и страховете си,

че като Пепеляшка,

возена от тиква, остарявам.

Ще те напусна постепенно,

бавно ще изчезна,

тъй както те напуснаха нещата

и думите, с които в тебе се кълняхме,

без да искаме отплата.

Ще те оставя на децата ти ангелогласни -

да им плетеш гнезда от кукувича прежда,

а те да тъпчат твоите градини,

осеяни със трупове на незабравки

и тинтява.

Сърцето ми, понесло всичките

човешки поражения,

безсилно е пред въздуха и хляба.

И знам, че няма да те имам никога,

ала и ти не можеш да ме имаш вече.

Защото костите ми ще са тук,

ала душата ми ще е далече.

Небето ти е бряг пустинен, от който

птиците избягаха нанякъде.

И аз от теб без жал ще отлетя.

Ще си замина.

А ти без мен ще онемееш от очакване.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Цонка Людмилова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...