Днес е февруари  двадесет и втори –

ден рожден за мене – петдесет и пети.

Животът ми вече към заник отива

и ми се иска равносметка да сторя.

Благодаря, майко, че живот ми даде

и аз като всички дечица да имам.

Най-велика радост откак свят светува

е след теб да може диря да остане.

Узнах, че в живота много любов има –

към Бог, баща, майка, към мил и сестрица.

Тя дните осмисля и сили ни дава

да минем през всичко и стигнем до края.

Но, Господи, прости ми, няма да скрия

над всички остава майчината обич.

Нали ти тъй, боже, майката създал си

с болка тя да ражда и все да боли я.

Има притча стара – страшна е, но вярна

синът звяр станал – майка си заклал е.

Вдигнал да я хвърли, но спънал се, паднал,

а тя промълвила „Зле ли се удари”?

И днес отдалече, от много далече

със болка в душата сметка си давам:

от майчина обич не съм ви лишила,

но за вас бях длъжна и друго да сторя.

Макар и закъсняла, сили да намеря

с живота озъбен сама да се сборя,

за да успеем от това блато страшно

ний да се измъкнем – ден и нощ се моля.

Затова сама тук, без помощ отнийде,

още щом съмне стъпвам на педала

и зъби стискам – дано и днес изтрая

този кошмар в ада толкова безкраен.

А трябва да вярвам – но как да го сторя,

че ще дойде пак ден без тези кошмари

и когато съмне и очи отворя,

във своя дом ще съм и с вас, мили мои.