Днес е февруари двадесет и втори –
ден рожден за мене – петдесет и пети.
Животът ми вече към заник отива
и ми се иска равносметка да сторя.
Благодаря, майко, че живот ми даде
и аз като всички дечица да имам.
Най-велика радост откак свят светува
е след теб да може диря да остане.
Узнах, че в живота много любов има –
към Бог, баща, майка, към мил и сестрица.
Тя дните осмисля и сили ни дава
да минем през всичко и стигнем до края.
Но, Господи, прости ми, няма да скрия
над всички остава майчината обич.
Нали ти тъй, боже, майката създал си
с болка тя да ражда и все да боли я.
Има притча стара – страшна е, но вярна
синът звяр станал – майка си заклал е.
Вдигнал да я хвърли, но спънал се, паднал,
а тя промълвила „Зле ли се удари”?
И днес отдалече, от много далече
със болка в душата сметка си давам:
от майчина обич не съм ви лишила,
но за вас бях длъжна и друго да сторя.
Макар и закъсняла, сили да намеря
с живота озъбен сама да се сборя,
за да успеем от това блато страшно
ний да се измъкнем – ден и нощ се моля.
Затова сама тук, без помощ отнийде,
още щом съмне стъпвам на педала
и зъби стискам – дано и днес изтрая
този кошмар в ада толкова безкраен.
А трябва да вярвам – но как да го сторя,
че ще дойде пак ден без тези кошмари
и когато съмне и очи отворя,
във своя дом ще съм и с вас, мили мои.
© Николинка Русева Всички права запазени