Излетяха от мене ония емоции,

които не ми даваха мир през нощта,

оставиха пусто гнездо в гърдите -

пойни птици литнали през есента.

Не плача, не стена, малко ме боли...,

с образът в огледалото взех да свиквам.

Все тъй тъжни са моите очи,

от месеци не се усмихвам.

Безразличен е целият свят-

и ден за ден не живея...

Моля се само за идният миг,

да преглътна и да оживея.

В безтегловност ме прегръща

не любимият ми, но всемира,

за първи път ненужна -

всички най -после ме оставиха на мира!

Сега полека взех да дишам,

да помръдвам леко след побоя,

ето - раждам се отново,

оттук нататък ще съм само моя!