Понякога в миг отново идва тя, тъгата,

нечакана и тъй немила гостенка за мен,

тихо влиза с усмивка през вратата,

с леден полъх изведнъж сковава моя ден.

Искам да избягам, да се скрия, но не мога,

тя преследва ме навред и чувам само тишината.

От вяра нужда имам и надежда нова,

утринното слънце ще бъде моят лек за самотата.

Щом отворя аз очи и видя милващите му лъчи,

всяка болка, всеки страх ще бъде пак сломен

и тихо, неусетно ще изсъхнат моите сълзи,

поне за малко, колкото е необходимо, но не съвсем...