Играта бе без край,
бе по-вълнуваща от страйк-а.
Играехме на самураи.
Аз – самурай. Ти – самурайка.
И всеки имаше си меч,
и всеки имаше си маска,
и готвехме за кървавата сеч
една ехидничка йокаримас-ка.
Но с опита добит във БеНеА-то
ударих те със всички сили,
и ти загуби си главата,
а аз направих харакири.
Дали и двамата ще паднем в ада,
различни сатани да радваме в захлас
или пък райовете за награда
различни богове избрали са за нас?
.....
Защо от всичките игри в които смисъл няма
най-смъртоностната избрахме?
Защо под Витошката Фуджияма
на „чичо доктор” не играхме?
© Георги Динински Todos los derechos reservados