Напускам бащиното огнище,

 изхвърлям се на социалното бунище.

 Обръщам гръб на майчината милувка,

 посрещам Живота-Ад със целувка.

 Някак жестоко погубвам се пак.

 Раждам се нов, свиреп вълк-единак.

 Детето, майко, дето роди на есен,

 пее нежно на убиец песен.

 Не чувства, не диша, замира в нощната тъма,

 причаква скрито, с маска на градска грозота.

 Следи за пощальона на любовта.

 Такъв минава ли по улиците на смъртта?

 Човеко немеещ, не гледай така, та това е твоята съдба!