Напускам бащиното огнище,
изхвърлям се на социалното бунище.
Обръщам гръб на майчината милувка,
посрещам Живота-Ад със целувка.
Някак жестоко погубвам се пак.
Раждам се нов, свиреп вълк-единак.
Детето, майко, дето роди на есен,
пее нежно на убиец песен.
Не чувства, не диша, замира в нощната тъма,
причаква скрито, с маска на градска грозота.
Следи за пощальона на любовта.
Такъв минава ли по улиците на смъртта? ...