И пак лъжи...
И пак сълзи...
И пак очаквам будна
денят да се роди.
А как боли?!
И как тъжи...
Самотното сърце скимти.
И тъмна жалост стиска мойто гърло.
И бясна ярост в сърцето ми се блъска.
Как можа отново да ме предаде?
При другата отиде.
Мъката ме взе...
Кой ме прокле?
И защо го поиска?
Обич му давах,
а нищо не получавах...
В очите ми щом спря да се вглежда.
Ръцете щом вече не ще да потърси.
Гласът ми не иска да чуе...
Отива си...
И нищо не мога да сторя.
Освен да изпратя любовта на вратата.
Да събирам сълзите в чаша.
И после да ги дам в дар на онази,
която за него се бори.
Ще и пожелая с моето щастие тя да живее.
И моята болка в повече да получи.
Сълзи-океан да събере
и на следващата в краката да ги поднесе.
А него проклинам
като мен да обича,
да вярва
и сърцето му стъклено на прах да се счупи,
а на негово място пожар да гори.
Върви си сега, остави ме!
Оттеглям се с малкото останало достойнство,
и мечтите...
Виж, тях не можеш да ми вземеш.