Сетната воля

Той бродеше в безкрайната степ.
Оцеляваше, макар и без сила.
Избягал от порочен вертеп,
с надежда в мисълта му се впила.

Той крачеше бавно в онази посока.
Залитайки напред вървеше.
Заприличал на окаян пройдоха,
стиснал зъби, но в него болеше.

Той не виждаше нищо и никого.
Самотен и жалък се скиташе.
На края, на прага на силите,
животът от него отлиташе.

Сетната воля го движеше,
изгубен в безкрайната степ.
Единствено дните го виждаха,
че там той търсеше Теб!