Шепа прах

Не говори, “приятелю”, замълчи.

Твоите думи отдавна нямат стойност за мене.

Но дори и на мълчанието ти не вярвам вече.

То е така продажно...

Пред мене си с маска, но тя крие само лицето ти,

нрава не може...

А някога вярвах...

На всичко и всеки.

Вярвах в приятелството и

го подарих на тебе, за да го продадеш

на смешна цена...

Разчитах на тебе, за да намеря вратата ти

винаги затворена...

Но ти дори и смелост нямаш,

чужд глас ми изрече твоите обидни думи.

Търсен бях не защото те вълнуваше скромната ми личност.

Твоето искане за услуга те водеше, не душата ти.

Ако ти кажа, че не си единствен, ще се успокоиш ли?

Да, забравих, такава душа болка не познава...

А ако чуеш моите думи, ще повярваш ли в тях?

Или е по-добре да накарам безкнижен човек да чете?

Едно от многото неща, което нямаш, е морал.

Какво?

За пръв път чуваш тази дума ли?

Това е единствената разлика между хората и животните.

***

Няма какво ти да кажа, а когато започна да говоря,

се озовавам в пустиня.

Всеки път, когато се опитам да заплача, разбирам, че

нямам и сълзи.

Не ме търси веч до теб, “приятелю”.

Аз отдавна не се усмихвам.

Живеех с болка, и в болка се превърнах.

Сега душата ми е болезнена рана,

а след време ще бъде само шепа прах...