След дъжда

останаха сълзите

ми да се стичат

като в порой.

Нека падат

бързо всички,

без да намират покой.

Сълзите ми

не падат. Не се

отронва ни една.

А ме боли като че ли

с ножове пробождат

моята душа.

Защо не падат?

Още ли болка да

търпя? Защо не

ги изтръгнеш

всичките, но не

една по една?

Вземи ги и избягай

с тях.

Очите ми ще

останат все

така безмълвно

отворени. Няма

да погледна

как ще те

загубя. А ще

потъна в

самота.

Вземи ги

всичките -

сълзите ми.

Не са ми нужни,

щом ще ги

има след твоето

тръгване.

Не ще ги изплача.

Ще затворя очите си.

Но дали ще

останат все тъй

затворени очите ми?

Не вярвам!

Ще ги отворя за твоето

невъзможно пристигане.

И ще заплачат с

още повече думи,

с още по-силни

сълзи. Ще се

давят като в порой,

Както листата

се давят

в есенния

неспиращ порой.

И няма да

намерят сълзите

ми този ужасен

покой, когато

се отворят

наново очите ми,

за да посрещнат

и този порой.

Твоето пристигане

толкова далечно,

невъзможно и все

пак чакано.

Не оставя сълзите

ми да намерят

покой.

Оставя ги да

се свличат.

Нека падат

всичките -

сълзите ми.

Нека се давят

в есенния

безспирен

безнадежден

порой.