Сляпа нощ се е спуснала над блудния град и сякаш за миг е затъпила мерзостта му.
А Луната, окована в сиви облаци, оплаква себе си, скитник познат и участта му.
Тихо и глухо е всичко навред.
Нощта се е отдала на мрака в ложето брачно.
А Той върви сам, обгърнат в своите мисли черни и съзнание мрачно.
Вятърът брули в лицето му, навлиза през сърцето и излиза през душата му.
Улиците, празни като в душата на самотник, изкривени, мокри от проливен дъжд и сняг.
Сякаш приканват скитникa да ги последва като сирена, водеща към гибел заблудения моряк.
И ето тук, из храста се прокрадва сянка на животно,
измършавяло куче, като Него самотно.
Плахо, Тъжно Ближе своята лапичка малка и смирено снижава глава
пред своята участ, нечовешка, животинска, отредена от Божията ръка.
Ах, колко добре те разбирам, приятелче, нещастен си в този свят неразбран.
Чувстваш се незначително дребен, ранен - а животът голям.
Уличната светлина плахо се промъква през мрака, мижава, изкуствена, фалшива
като усмивката на скитник, душата на когото тъгата в затвор е пленила.
Но ето, той стои в мрака, студа и гледа нагоре с надежда небето и звездата!
Отваря уста, думите се проронват бавно, пронизвайки тишината:
"И независимо от хода на моята съдба,
аз ще търся щастието накрай света"!