Сляпа нощ се е спуснала над блудния град и сякаш за миг е затъпила мерзостта му.
А Луната, окована в сиви облаци, оплаква себе си, скитник познат и участта му.
Тихо и глухо е всичко навред.
Нощта се е отдала на мрака в ложето брачно.
А Той върви сам, обгърнат в своите мисли черни и съзнание мрачно.
Вятърът брули в лицето му, навлиза през сърцето и излиза през душата му.
Улиците, празни като в душата на самотник, изкривени, мокри от проливен дъжд и сняг.
Сякаш приканват скитникa да ги последва като сирена, водеща към гибел заблудения моряк.
И ето тук, из храста се прокрадва сянка на животно,
измършавяло куче, като Него самотно.
Плахо, Тъжно Ближе своята лапичка малка и смирено снижава глава
пред своята участ, нечовешка, животинска, отредена от Божията ръка. ...