Губя се и после се намирам
в най-тихото угасване на залеза,
спомени на снопове събирам
и трупам в натежалата си пазва.
От скрижалите на всяко пълнолуние
изтръгвам уморени дълбини
и газя по хлапашки, до безумие,
сред ледено-студените води.
Гмурвам се дълбоко и затъвам,
до кокал, истина и свян,
отпивам скришом, ала не потъвам
в тъмното на болката си там…
Но време е, покорно превалява
нощта, оттегля се в покой.
И лунната пътека избледнява,
последвана от звездния порой.
В лъчисти багри къпе се небето,
сияние из дъно го облива
и пониква на земята от сърцето
Слънце, преизпълнено със сила.
Лъчите жадно пие ги полето
и в снопове на Радост ги събира.
Любов струи, изпълва Битието,
душата ми с Виделината се намира.
© Ивана Бойчева Todos los derechos reservados