София
Дървета стискат в шепи градски въздух
и пръстите им пукат много силно.
Добре, че някой се е сетил мъдро
да каже да го фотосинтезират.
А аз се шляя като четен вестник,
послужил на разсеяни клошари.
И ми е хубаво. И да, харесвам го –
харесвам си града такъв, окаян.
Такъв един, балканско-европейски,
оплют, оръфан пряко и преносно.
Ти... сядал ли си някога на пейка?
Ела във София да седнеш, моля те.
Във София са много топли пейките
и топлото рои бъбриви гълъби.
Щом седнеш, се издигаш неусетно.
Навярно от ръката на безсмъртница.
И странно като странна отживелица,
в ушите дишат дрезгаво трамваи.
Със тях стотици хиляди семейства
вечерят, после спят и стават рано.
Харесвам си града. Защото виждам.
Така компромис никакъв не правя
със своя вкус. Отдавна там, на Витоша,
съм закопал телата на миражите.
И бих могъл да кажа още доста.
Не вярваш ли, че София е прелестна?
Преди да продължа, те питам просто:
ти можеш ли, човече, да харесваш?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентин Евстатиев Todos los derechos reservados
