Като жител на мъртъв град, 

пропаднал, сив, покрит във мрак.

С ярки светлини на всеки праг,

шумове силни, забравяш, че си млад.

Потъваш в дълбините на техническия век,

времето тече, а ти оставаш там, обсебен, блед.

Но осъзнаваш мигом, че нещо не е в ред,

щом вече се не чувстваш така свободен, лек.

Всякаш те душат и искаш да ги спреш,

но си твърде навътре, вероятно ще умреш.

Единственият път наобратно е пеш,

а си вцепенен и няма ни гълъб, ни свещ.

Емоциите ти са заглушени и си като камък,

твърд, сив, студен, но напукан и малък.

Не мога да изпитам чувство, ако ям,

когато вървя, не мога, ни с хора, нито сам.

Усещам ги как бошуват като ленти с цветове,

като заря, опитваща да се види през деня.

И засипан съм от грижи, тревоги, грехове,

и нищо не се променя, колкото и да крещя.

И е всякаш, Лукавия ми е взел душата,

зависим, безплоден, пораждащ хаос.

Няма ги вече ни звездите, ни луната,

в моята вселена остана само патос.

Господи, нямам вече сила, която да излея,

душата ми свободно да подскочи и да запея.

Знаеш, първо плаках и се чудих защо живея,

защо не ме изтриваш от света, а оставяш да дивея.

Как се радвах и подскачах, в хвалби и рисунки,

нареждащи се в тефтера ми като ледени висулки.

И знаеш как бях изпълнен с омраза и гняв,

как това да си посегна, не беше вече съжаление,

а агресия, заслепен, загубил разума си здрав.

Но всичко това вече го няма в жалкия ми нрав

вече съм отегчен, емоционално осакатен, 

страдам само с мисли, затова че съм провален.

Не мога да спра да те предавам,

от греха ми вече е всякаш Те не познавам.

Само се обърквам, всичко е еднакво,

скучно, еднообразно, това не е адекватно.

Пиша редове без капка цвят,

Не емоционален е вече моят свят.

Гледайки как всичко се дефенестрира,

не мога да го хвана, в миналото се простира.

Опитвам отново и отново, само провал,

губя и хабя полезен потенциал.

И макар, че похабих всичко, нямаше успех.

за това мълча и всичко наделече взех.

Просто е безнадеждно, няма управия,

иска ми се, да не се бях блъскал в тази простотия.

О, разбирам, че от мен няма полза,

да бях поне излишък, щеше да е доза.

Но аз вреда съм – окапващата роза,

въвличам околните в мания, всякаш със хипноза.

Не мога да съм в група, не мога да съм сам,

не мога да съм вънка, не мога да съм в храм.

Мястото не си намирам и търся план,

Няма нещо, което да познавам като свойта длан.

Искам да съм оптимист, но оставам пуст,

Думи не могат да опишат емоционалната празнотия,

Каквото и да кажа, все повече ме прави празноуст.

Скимтящата ми душа, все още има глас на негодия,

А аз оставам изпълнен с надежда за промяна,

но като по жаргон, май дилърът ми е за смяна.

И за пореден път ще викна пак към Тебе, Владику!

Помогай, Господи, от Тебе няма скрито!

Милост, милост, Небесни Отче, 

гордост и глупост ме обзе!

И отново е всякаш ще остана в мрак,

всякаш вече съм в гроба с един крак. . .