Като жител на мъртъв град,
пропаднал, сив, покрит във мрак.
С ярки светлини на всеки праг,
шумове силни, забравяш, че си млад.
Потъваш в дълбините на техническия век,
времето тече, а ти оставаш там, обсебен, блед.
Но осъзнаваш мигом, че нещо не е в ред,
щом вече се не чувстваш така свободен, лек.
Всякаш те душат и искаш да ги спреш,
но си твърде навътре, вероятно ще умреш.
Единственият път наобратно е пеш,
а си вцепенен и няма ни гълъб, ни свещ.
Емоциите ти са заглушени и си като камък,
твърд, сив, студен, но напукан и малък.
Не мога да изпитам чувство, ако ям,
когато вървя, не мога, ни с хора, нито сам.
Усещам ги как бошуват като ленти с цветове,
като заря, опитваща да се види през деня.
И засипан съм от грижи, тревоги, грехове,
и нищо не се променя, колкото и да крещя.
И е всякаш, Лукавия ми е взел душата,
зависим, безплоден, пораждащ хаос.
Няма ги вече ни звездите, ни луната,
в моята вселена остана само патос.
Господи, нямам вече сила, която да излея,
душата ми свободно да подскочи и да запея.
Знаеш, първо плаках и се чудих защо живея,
защо не ме изтриваш от света, а оставяш да дивея.
Как се радвах и подскачах, в хвалби и рисунки,
нареждащи се в тефтера ми като ледени висулки.
И знаеш как бях изпълнен с омраза и гняв,
как това да си посегна, не беше вече съжаление,
а агресия, заслепен, загубил разума си здрав.
Но всичко това вече го няма в жалкия ми нрав
вече съм отегчен, емоционално осакатен,
страдам само с мисли, затова че съм провален.
Не мога да спра да те предавам,
от греха ми вече е всякаш Те не познавам.
Само се обърквам, всичко е еднакво,
скучно, еднообразно, това не е адекватно.
Пиша редове без капка цвят,
Не емоционален е вече моят свят.
Гледайки как всичко се дефенестрира,
не мога да го хвана, в миналото се простира.
Опитвам отново и отново, само провал,
губя и хабя полезен потенциал.
И макар, че похабих всичко, нямаше успех.
за това мълча и всичко наделече взех.
Просто е безнадеждно, няма управия,
иска ми се, да не се бях блъскал в тази простотия.
О, разбирам, че от мен няма полза,
да бях поне излишък, щеше да е доза.
Но аз вреда съм – окапващата роза,
въвличам околните в мания, всякаш със хипноза.
Не мога да съм в група, не мога да съм сам,
не мога да съм вънка, не мога да съм в храм.
Мястото не си намирам и търся план,
Няма нещо, което да познавам като свойта длан.
Искам да съм оптимист, но оставам пуст,
Думи не могат да опишат емоционалната празнотия,
Каквото и да кажа, все повече ме прави празноуст.
Скимтящата ми душа, все още има глас на негодия,
А аз оставам изпълнен с надежда за промяна,
но като по жаргон, май дилърът ми е за смяна.
И за пореден път ще викна пак към Тебе, Владику!
Помогай, Господи, от Тебе няма скрито!
Милост, милост, Небесни Отче,
гордост и глупост ме обзе!
И отново е всякаш ще остана в мрак,
всякаш вече съм в гроба с един крак. . .
© Хрьсто Глоговьскъ Всички права запазени