Сонет на моката
Без думи аз останах по твоите дълги стълби,
и бях жестоко удрян от твоите мигли дълги,
спасение, когато във чашата потънах,
бе малката лъжица – и с поглед я огънах.
Остана тъжна маска, която ме погледна,
преди да се обърна и бързо пак да седна,
за да се вкопча, втренча аз в твоята поява,
която чисто нова в главата ми остава.
Изкуствена потребност от теб зашо изпитвам?
Или главата своя настъпвам и подритвам...
За мен е доста странно, и даже непонятно –
да го преодолея ми твърде бе приятно.
На теб ти дадох само изострен странен поглед,
Обаче той за мен бе очакван дълго полет.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Гай Монтег Todos los derechos reservados
