Изплувал спомен...
И отработен поглед във страни...
Въздишка и хиляди объркващи въпроси...
В горчива кривина се сляха двете устни,
върху тях мълчанието ми се настани...
Сърцето сякаш умори се за любов да проси...

Наслушах се на глупости, че времето лекува...
Не се забравя лесно тъй човекът, който е събудил в теб човек...
Дори и предизвикал бури за секунди,
това се пренебрегва и споменът остава, че някога от вятъра си бил по-лек...

За нея аз не бях изобщо първата любов...
Дали пък няма тя за мен да е последна...?!
И всеки ден се лъжа, че съм друг човек... По-нов...
Събирайки напълно силите си в огледалото да се погледна...

В стремежа си да продължа напред, не спирам,
но има дни, когато имам нужда да поседна...
Макар брутално да звучи,
но явно беше нужен аз-армагедон, за да прогледна...

Вървиш към мен...
Пред теб стои бездушен камък, убил в душата всички страсти...
Какво или пък колко ще ми струва, ако спра,
погледна те и кажа: "Здрасти..."

Не! Тръгвам... Отивам си, дано да бъдеш ти щастлива...
Дано живот живееш, изпълнен със мечти...
Дори със нож в гърдите си, кръвта от мен да се излива,
то вечната мечта за мен е най-щастлива да си ти...