Прескачах дълго преспите в снега,

а ти примираше във моите ръце,

но във очите ти блещукаше тъга

и смръзваше за миг любимото лице.

А на концерта вчера бе щастлива,

приемаше приятелски прегръдки и цветя,

усмихваше се нежно, боязливо –

сам не разбрах, какво ме сполетя.

И през нощта си писахме безкрайно,

изпратих ти сто клипчета, картинка със ламя,

дори ръката ти поисках най-нехайно,

а ти ми се разсърди. След това се смя.

На сутринта към теб пътувах дълго,

смених метро, тролей, трамвай,

и пеш походих, по леда се хлъзгах,

бездомни кучета ме срещаха със лай.

И приказката почна в слънчевата зима,

разказваше ми нещо, аз държах те за ръка,

оглеждах лекомисления свят невъзмутимо -

от колко време само си мечтаех за това...

А след това дойдоха: шоколадовата торта,

безумна нощничка и паднал телефон на тротоара,

и дълги крачки пред една църковна порта,

а после и зеленото око на светофара.

Не зная колко детски руски песни

запомни люлката във бялата градина.

 И тъкмо всичко стана топло и чудесно,

ти махна странно, влезе в подлеза и си замина...

Пропадайки в душевното мъртвило,

дори чорапената котка взех за важен знак,

а ми останаха две снимки, диря от червило,

и тежък вкус на спарен лепкав мрак...