Две очи в съзнанието проблясват,
връщат спомена за синьото небе...
Спомен, който озаряваше с усмивка моето лице.
Помниш ли? Премреженият поглед,
който разтуптяваше наивното сърце,
гласът ти, топъл, галещ с обещания,
омагьосващ детското съзнание.
Две очи сега в далечината,
пълни със метален студ,
непознати ме повличат във тъмата.
Прогарят спомена и болката обсебва безнадеждно,
стичат се горещите сълзи,
но упорито не отмествам поглед от твоите очи...
Да, аз знаех, че ще ме боли,
но не ще ми отнемеш топлината  която по-рано ми дари.
Имаше един човек.
Той докарваше усмивката на моето лице.
Забрави ли за него? И от теб ли някой го отне?