Споменът

Той бърза
не иска да спира на сянка, не иска да променя гласа си
бил е на вечеря с детайли – шарени, отдавна объркани, късни
събрал е часовете на куп, усещането не е изпуснал
почеркът му с различен шрифт вече е стар и привидно изкуствен

Той бърза
оставил е бели полета, встрани от добрите и стари удивителни
оставил е точки и многоточия, които още вървят по петите ми…
не иска да стъпва на пръсти, уверен е че реално го има
той е слуга на времето си с гордост издайно взаимна

Той бърза
обича да бъде на показ, акцент да е на отворени страници
разхвърляни минуси е събирал от плюсове изтрезнели до крайност
Кой от нас двамата го извика и всъщност го пази всеки час, всеки ден?
Той е очарователно самонадеян и ще познае лицето ми. А мен?
Не.