Сънуваш луната със бяла забрадка, oстаряла без време и все по-сама. Някой път ще се скрия без да преча, за кратко, в твойта скитаща, луда и пияна душа. И ще реша косите ù, и ще паля огнища, ще ù нося пантофите, днешната поща. Ще се моля за нея – не явно, а скришом. Ще залостя вратата за неканени гости. И през девет дерета вода ще ù нося, ще ù меся погачи от смях, светлина... Отвори ми вратата, че ми втръсна да прося. Аз без тебе съм същата стара луна. И без тебе съм сянка на лудия делник, изсушена, блуждаеща, с поглед нелеп. Отвори ми вратата! Аз съм просто отшелник, който сбира във шепите слънце за теб.
Всъщност не знам какво да ти напиша! Първото нещо, което вътрешно възкликнах беше: "Господи...!"
Рядко, много рядко може да се срещне стих на тази иначе вече изтъркана тема, написано по този уникален начин!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Прекрасна метафора на любовта!