Стихия

Равнина светла, тиха, просторна...

Слънце грее, птички пеят;

и уж всичко диша спокойно,

докато урагани не почнат да веят!

Небе синьо, голямо и чисто...

Прохлада, спокойствие – тиха въздишка;

уж топли и грее радост златиста,

но буря разкъсва привидната нишка!

Няма предвестие – просто така...

просто защото го може:

Човешка природа дали е това?

Или погрешен грях, а, Боже?

Стихии и бедствия, Ужас – погром.

Няма спасение – всичко обречено.

Никакъв шанс да намериш подслон:

истина в слабост облечена.

Нищо не се чува – приключи!

Шумно е много и натоварено.

Дяволът вече в играта се включи.

усмивката – угасва попарена.

Знае се, че има слънце нейде там,

но вече не усещаш топлината.

Даже нямаш спомен, о, Адам –

слънце ли е, или плод на самотата...

Толкова е шумно, че чак ти се гади!

Не може обаче просто да повърнеш...

трябва всеки дявол в теб да се обади,

за да може времето да преобърнеш...

Но после всичко е загубено...

загубен си и ти, човеко лесен:

усещаш тишината в теб пробудена

и бързаш да я сложиш в песен.

Бързаш и защото не разбираш...

...а и да разбираш, май е трудно

тихо грешките си да събираш

и да заживееш просто будно.