Стихия
Равнина светла, тиха, просторна...
Слънце грее, птички пеят;
и уж всичко диша спокойно,
докато урагани не почнат да веят!
Небе синьо, голямо и чисто...
Прохлада, спокойствие – тиха въздишка;
уж топли и грее радост златиста,
но буря разкъсва привидната нишка!
Няма предвестие – просто така...
просто защото го може:
Човешка природа дали е това?
Или погрешен грях, а, Боже?
Стихии и бедствия, Ужас – погром.
Няма спасение – всичко обречено.
Никакъв шанс да намериш подслон:
истина в слабост облечена.
Нищо не се чува – приключи!
Шумно е много и натоварено.
Дяволът вече в играта се включи.
усмивката – угасва попарена.
Знае се, че има слънце нейде там,
но вече не усещаш топлината.
Даже нямаш спомен, о, Адам –
слънце ли е, или плод на самотата...
Толкова е шумно, че чак ти се гади!
Не може обаче просто да повърнеш...
трябва всеки дявол в теб да се обади,
за да може времето да преобърнеш...
Но после всичко е загубено...
загубен си и ти, човеко лесен:
усещаш тишината в теб пробудена
и бързаш да я сложиш в песен.
Бързаш и защото не разбираш...
...а и да разбираш, май е трудно
тихо грешките си да събираш
и да заживееш просто будно.
