Страх ме е, че тъй ще си отида –
недоучила, недовидяла,
непростила подлост и обида,
уж живяла, а недоразбрала
Главното, Прекрасното и Вечно,
дето колелетата търкаля
на света, на нашата човечност,
дето и звездите нощем пали,
с нас се ражда и със нас умира -
то е малко, истинско, щастливо
и на него се крепи Всемира…
да, без него няма да сме живи. ...