Страх ме е, че тъй ще си отида –

недоучила, недовидяла,

непростила подлост и обида,

уж  живяла, а недоразбрала

Главното, Прекрасното и Вечно,

дето колелетата търкаля

на света, на нашата човечност,

дето и звездите нощем пали,

с нас се ражда и със нас умира -

то е малко, истинско, щастливо

и на него се крепи Всемира…

да, без него няма да сме живи.

Търсим го напразно, упорито

цял живот и мъничко отгоре…

Страх ме е дори да ви попитам:

„Срещали ли сте го, мили хора?”