Знаеш ли, драги приятелю, ти,

кое ни възпира нас в този живот?

Затваря ни то най-много врати –

един болезнен и тежък хомот.

То някяк със своята плашеща сила

сковава надежди, мечти и сърца.

Помръква от него усмивката мила,

радостта то убива дори у деца.

Имало, казват, от него и смисъл –

вродено е в нас, та от зло да ни пази.

Но докарва също и мрачната мисъл

и прииждат след нея други чак на талази.

"Страхът" го наричат и всеки го знае.

Той няма си форма или грозно лице,

но бавно, коварно в душата дълбае

със студените свои безпощадни ръце.

Не се умира от него, но не се и живее.

Води ни той от дълбоката древност

и пречи на добрия човек да копнее,

кара го да търси във всичко нередност.

Провал или грешка зад ъгъла дебнат.

Отхвърлен и смешен да бъдеш не искаш,

или да те сметнат за слаб, непотребен...

Затуй все по-здраво хомота си стискаш.

Страхът от успеха пък е разпиляващ -

мислиш дали си за нещо "достоен".

Тревожиш се дали достатъчно даваш:

"Какво би отнело пак щастието мое?"

Така е, приятелю, всички го носим.

Малко или много, такива сме ние.

Но свобода няма смисъл да просим,

докато страха свой все пак не разкрием.

Тогава и само с доброто в сърцата

ще можем със него да се помирим.

И няма да храним ний вече лъжата,

че нямаме сили да се променим!