Вятърът минава край лицето ми,

остро ме пробожда в сърцето ми.

Подло заслепява ми очите, но вървя аз

и виждам в душите.

Ритъмът усилва се в гърдите.

А внезапно дъжд се появи и безмилостно

над мен започна да вали.

Но на къде отиваш ти?

Вървя аз и виждам, не гърми.

И стигам до прозореца на отминалите дни.

Ще ми помогне той товарът от мене да свали.

Тайната на всичко пред лицето ми да се разкрие

и страхът ми да надвие.

И ето, проблесна светлина,

пред очите ми разкри се там света!

Беше той като нощта, а с деня се случваше така,

че никога не се явяваше.

Само бели светлинки от него все оставяше.

Бяха те като звездици.

В надеждата оставяха искрици.

Прозрях в този час, че една от тях съм аз!

Защото всичко друго беше тъмнина,

злокобна тишина.

Ах, как всеки се страхуваше,

на чуждо мнение робуваше.

Да, искра надежда, частица бях.

Защо да се страхувам аз от тях?

Щом човек на всичко се предава,

светът без светлинки остава!

Но да затворя миналото вече.

Бъдещето не е далече.

А то след всеки миг остава там

назад, където, знам, царува мрак.

О, дано се промени, светлината да царува.

А не черни следи по бели висоти.

И минавам аз и продължавам.

На времето не се предавам.

Послание след себе си, оставям.

На светло бъдеще се аз надявам.

На никой длъжна не оставам.

На същността си аз залагам.

Единствено на щастието с радост

ще се аз предам и нека и светът

да тръгне все натам!

Създадено през 2004 г.