Светлините озариха душата ми,

и усетих любов.

Те осветиха съзнанието ми,

и ми дадоха живот.

Имах сили за всичко,

дори да полетя.

Доскоро не чувствах нищо!

Заобикаляше ме самота!

Светлините ми дадоха сили,

и аз полетях към морето,

зовяха ме гларуси с крясъци мили,

да литна със тях към небето.

Морето ми даде сила,

и върна ме към живота,

а преди време бях полужива ...!

В мен тегнеше тежка прокоба!

Светлината ме върна към спомена,

и надежда ми даде свещена.

Завърна се вече и корабът,

отплавал с мечтите ми ценни.

Светлините откриха сърцето ми,

и съзрях нови хоризонти.

Отпусна се и душата ми!

Часовете ми се струваха минути!

Времето бавно тече и предсказва,

не може спирка да намери.

Светлината със самота ме наказва ...

... За мен няма спирка, а бреме!

Бремето на вината,

която изгаря сърцето ми вечер

край бреговете на едно нещастно лято,

където останах сама,

и бродех по пътеките тъмни,

които написа съдбата,

и вървях сама безмълвно,

и нямаше любов в душата.

А болката оставаше в сърцата,

и нямаше за мен покой.

Затова попитах луната:

"Дали да бия отбой? "

Светлините ме осветиха цяла,

и осъзнах, че обичам,

затова днес се облякох в бяло,

и спрях любовта да отричам.

Светлините ми дадоха всичко - 

вяра, надежда, любов.

Сега вече не мисля за нищо!

В мен пламна искрица Живот!