Светът дали ще знае, че си моя?

29 jun 2019, 9:24

Poesía » De amor

454 4 2

Понякога усещам се, невидим.

Дотолкова, че търся се в мъглата,

в чиято непрогледност има митове,

как водела до пълна слепота...

Тогава те събирам в мойте шепи,

и ставаш по-сияйна от Луна.

В посоката вървя на твоят шепот,

сред мрака се превръщам в светлина.

Загубвам се, защото все се лутат –

очите ми, от страх, че си химера.

И търся те, а сякаш се сбогувам,

преди ръцете ми с копнеж да те намерят...

Започва да вали. Безкрайно дълго.

(Усещам го, дъжда. Не чувствам себе си.)