Понякога усещам се, невидим.
Дотолкова, че търся се в мъглата,
в чиято непрогледност има митове,
как водела до пълна слепота...
Тогава те събирам в мойте шепи,
и ставаш по-сияйна от Луна.
В посоката вървя на твоят шепот,
сред мрака се превръщам в светлина.
Загубвам се, защото все се лутат –
очите ми, от страх, че си химера.
И търся те, а сякаш се сбогувам,
преди ръцете ми с копнеж да те намерят... ...