Светът дали ще знае, че си моя?
Понякога усещам се, невидим.
Дотолкова, че търся се в мъглата,
в чиято непрогледност има митове,
как водела до пълна слепота...
Тогава те събирам в мойте шепи,
и ставаш по-сияйна от Луна.
В посоката вървя на твоят шепот,
сред мрака се превръщам в светлина.
Загубвам се, защото все се лутат –
очите ми, от страх, че си химера.
И търся те, а сякаш се сбогувам,
преди ръцете ми с копнеж да те намерят...
Започва да вали. Безкрайно дълго.
(Усещам го, дъжда. Не чувствам себе си.)
Не знам дали, защото ме изпълваш,
а облаците плачат да съм с тебе...
Видях те след съня си. През покоите,
на твоята бленуваща душа.
Светът дали ще знае, че си моя?
По-важно е, че Ти си ми света!..
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
