Звукът на тишината те залива с апатия,

от тая, която боли.

Сине, можеш ли да ми изсвириш спомен,

такъв, какъвто още в сърцето ми гори.

Всички сме тук, около твоето пиано,

и чакаме сърцето ни да затупти,

а ти бавно спомените нарисувай 

и донеси носталгията на отминалите дни.

Изсвири ни песен, пианисте,

изсвири химна на мъртвите души.

И за миг да се превърнем във едно цяло,

поне за тази вечер от живота ни спаси

Върни ме тогава, когато говорех гордо,

когато можех да гледам с чисти очи,

върни ме в старото време, пианисте,

и мъката със мене сподели.

Ех, как ми се иска тук да беше,

мило мое мъничко момичеце.

Аз ли бях виновен, че любовта ми болеше?

Аз ли те наказах, защото ме обичаше?

Всеки удар по гордите клавиши

е остро жило във моитите мечти.

И то напъва да пробие надълбоко,

а аз напред пристъпвам и се радвам, че боли.

Сто години минаха от тогава.

От сто години събирам сълзи.

И най-накрая пианистът ме накара

да изсипя всичките си разбити мечти.

Сипи ми, бармане, още една отрова,

и този унижителен поглед ми спести.

Да убия и последната си капка гордост,

да се удавя в спомените за отминалите дни.

Пианистът тъжно свири ни живота 

и всички като мен навеждат глава.

И вдигат наздравица със сълза в окото -

„по-добре мъртъв, отколкото живот в самота”!