СЪДБАТА... НА ОРИСАНИТЕ МИ РЪЦЕ
Орисаха ръцете ми
да бъдат клони...
Жилави.
Да дълбаят в пръстта
и да сеят надеждите
на рано онемялото ми пролетно
утре...
Да чувстват бяха орисани
ръцете ми
духа на розите,
които стигаха сините къщи
и всички мои
слънца... И
да ги слеят с ронливия пясък
на отброените ми
минути.
Гнезда бяха двете ми
ръце.
Отгледаха птици
в полет и
боляха
и изстиваха вечер,
когато се приземяваха
с писък.
И бавно умираха
върху черните дюни.
Орисани бяха да преместват
камъни,
тежки като
Христови кръстове...
И да търсят главата
на оная змия,
която ми даде парченце
от ябълката на Рая.
Орисани бяха
двете ми ръце,
да прегръщат овдовялата луна,
да галят
воя и...
От самотата на празните понякога
листи...
Още се движат двете ми ръце
И работят... А
една по една умряха
феите.
Няма кой да каже...
До кога?
Тези мои ръце ще вдигат бариерата
на гробището,
където животът влиза тихо...
И всичките му,
почернели от траур, илюзии...
Само тук -
стават небе...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Веска Алексиева Todos los derechos reservados
