И пръстите изписани размазаха червилото - по-малко теб, повече тя.

Нямаше нощна лампичка в кутията за усмивки.

Останаха думи, обесени на лунния сърп, тя търсеше нея и повече теб.

Не искай, молеше сутрешният дъжд,

не искай, отекваше зората.

Очите, обърнати в нея и повече в теб, зазвъняха, нашепвайки - Е, нали аз съм тук и ще те пазя!

...истинска до пресъхване

Луната вече заваля, вълната удари една малка дъга,

а нали вятърът беше там, за да я пази.

Какво значеше мълчанието, щом тигърът крещеше,

връщайки я по пътя напред.

...И преискано, беше мрачно лицето ù, а тя просто търсеше теб,

ти, който молеше лицето вече на друга!