Защо един човек обича друг?

И на планета нейде в небесата,

защо жена избира си съпруг

и си разменят двамата сърцата?

Очите ни морета крият,

с безброй натрупани сълзи,

текат навън, лицата мият,

или към душата... и боли...

Боли те повече, когато си остават.

Вътре... сякаш са киселина.

Те нищо не оправят, все развалят

и носят, болка и тъга.

Солена като тях самите,

и остра, сякаш са кинжал.

Разкъсват, после все кървите

и никога не можеш да си цял.

Защо от две тела се получава тяло?

А клетката една, на две пък се дели,

и ражда нова, и кому се е прищяло,

мъжът така жена да заплоди?

Да ражда себе си от нея,

в едно създание тъй ново,

малък принц, или пък фея,

дошли тъй някак наготово.

От утробата в човеци се превръщаме...

И някои стават пак утроби...

Други пак в утробата се връщаме,

като любопитни гости, но и роби,

на мястото отдето във всемира,

като портал към чужди светове,

като рекичка дето все извира,

тече поток - човеци... умове,

обречени на щастие и мъка,

на капки радост и на океан печал,

на живот в надежда и разлъка,

а често и живот напълно спрял.

И връщаш се в утробата, за да посееш

себе си отново като бебе,

дано така все някак си успееш,

да станеш по-добър от тебе -

чрез него, нея или пък чрез тях,

които там от тези светове излязат,

дано избегнат всеки глупав грях

и себе си все някак да опазят...

Посятото бленуваш да роди,

твоите мечти мечтани,

и там, в изтеклите води,

сред викове, сред кръв и рани,

началото ти виждаш на живота,

като на лента и на нямо кино,

преди веригите, въжето и хомота,

преди горчивото и вкисналото вино...